Движението на катарите, съществувало през периода XI-XIV век, се разпростирало в много страни от Западна Европа. Тяхното учение било най-силно разпространено в Северна Италия, Германия и Южна Франция, в историческата област Лангедок. Катарите били носители и пазители на останките от истинното учение на Иисус, тъкмо за това католическата църква и в частност инквизицията ги е преследвала жестоко до тяхното пълно унищожение в началото на XIV век. Примерът, които са оставили на бъдещите поколения, вдъхновява и сега.

Кой знае как би се разпространило това движение и как е щяло да повлияе на света, ако не бе изтрито така цинично от лицето на Земята. Първите сведения за катарите се появяват през XI век, по времето на Великия Светец и безвъз­мезден лечител на Киево-Печьорската Лавра – Агапит Печьорски, който в ранните си години пътешествал по света и възраждал изгубените духовни знания. Съществуват легенди, че катарите са свързани със Светия Граал, донесен отново на хората през XI век.

Има няколко версии за произхода на това название. Едно от тях идва от гръцката дума καϑαρός (катарос), която означава „чист“. Споменава се, че при появата на катарите в края на XI век, това название не се е използвало. През това време били наричани просто като „Добри хора“, това название изниква от думите на Иисус: „Аз съм добрия пастир“ (Евангелие на Йоан, стих 10,11). Но има и други обяснения. В някои исторически документи се споменава, че катарите действително са били добри хора. Те вдъхновявали хората със силата на своя дух, човечност, милосърдие и доброта. Духовната сила, която излъчвали, не се нуждаела от реклама и пищни церемонии. Те просто са се наричали: Църквата на любовта.

Тези хора, както мъжете, така и жените, се ползвали с огромно уважение сред населението на цяла Европа. Всички сведения разказват, че животът им е бил пример за скромност, благочестивост и духовна чистота.

Изследователите на катаризма утвърждават, че движението на катарите било най-силният противовес на Римокатолическата църква през този период. То се свързвало и с „Албигойския кръстоносен поход“ (наречен на името на град Алби, откъдето се разпространило учението), чийто главен инициатор бил Папа Инокентий III – яростен противник на „опасната ерес“, както сам е наричал катаризма. Кръстоносният поход срещу катарите продължил почти 40 години и взел около 50000 жертви. Движението било практически унищожено.

Във връзка с това възниква следният въпрос: Какво накарало Папа Инокентий III, неговите наследници и църквата да посеят толкова терор и страх, нарушавайки 10-та божия заповед – „Не убивай“? Това били знанията, които притежавали катарите. Знания, които правили човека истински свободен, които му разкривали смисъла на човешкия живот и илюзорността на този материален свят. Тъкмо това плашело толкова много църквата, коя­то съществувала за сметка на свободата на десетки и стотици милиони хора. Най-поразителното е, че тази вой­на се е водила „В името на Исус Христос“

Когато през 1209 година, по време на кръстоносния поход срещу катарите, кръстоносците стигнали град Безие, те поискали да бъдат предадени 222 души, обвинени в „ерес“. Но тъй като катарите се ползвали с изключително уважение в града, в това число и сред католиците, на кръстоносците им било отказано. Тогава армията на „вярващите християни“ си устроила истинско клане в града. Тя не жалила нито катари, нито католици и десетхилядният  град опустял. Тъкмо тогава била изречена една емблематична фраза, когато един от войните изразил своето недоволство от това, че зае­дно с катарите се избиват и „добросъвестните католици“, на което свещеникът му отговорил: „Убивайте всички! Бог ще разбере кои са свои и кои чужди.“

Интересен е и фактът, че катарите смятали Папа Римски за самия наместник на Дявола на Земята.  Нещо повече, във връзка със своето управление Инокентий III писал: „Папите са поставени от Господа да управляват народите, да съдят, да унищожават, да създават и насаждат“.

Хората, които присъствали на екзекуциите на катарите, били поразявани от тяхното мъжество и храброст, с което понасяли мъките от огнената стихия на кладата и подобно на първите християнски мъченици не излъчвали никакъв страх и отрицание. Има исторически сведения, че някои от тях посрещали смъртта с усмивка. Всичко това показва колко свободни били от своята материална обвивка и колко здраво били свързани със света на Бога. За тях смъртта на тялото била само преход от ада към вечния живот на Духовния свят.

Разбирането на катарите за Иисус било различно от това на Християнската религия. Те смятали, че Той дошъл на Земята не за да изкупи греховете на хората, а да им покаже, че тяхното Царство, чийто господар е Сатаната, не се намира в този свят, а в невидимия свят на Бога, който е Светлина и Любов. Той дошъл в материалния свят от състрадание, с идеята да покаже, че на хората им е даден безценен дар – правото на избор, както да им посочи пътя за тяхното спасение, пътя към Дома. Съгласно учението на катарите душата се явява частица от Бога, частица от Цялото, която е затворена в материалната обвивка,  създадена от Сатаната. Според тях Бог не можел да наказва хората със смърт, защото смисълът на нашето съществувание е придобиване на вечен живот. Тъкмо това било в основата на тяхното отрицание на Иисус Христос като изкупителна жертва. Те не приемали символа на кръста – оръдието за неговата смърт, като нещо свещено и достойно за поклонение, това за тях било пълен абсурд.

Катарите ясно разграничавали духовното от материалното. Те водели обикновен, аскетичен живот, не взимали подаяния и пожертвования за своята Църква, тъкмо обратното – помагали на бедните. Те носели в света вечните ценности: истинската чиста любов, искрената доброта, дълбоката мъдрост.  Със своя пример катарите демонстрирали връзката на човека с Бога без каквито и да било посредници, докато през това време официалната църква напълно се отрекла от това, което учило Евангелието и безсрамно нарушавала всички заповеди, които проповядвала на хората. Ето защо катарите добили толкова голяма популярност сред народите в Европа. Всичко това никак не се харесвало на Ватикана, чието паство и доходи започнали да секват.

Един известен девиз на катарите гласи: „Цялото злато в света е гноене на душата“. Истинският живот за тях бил на другата страна, в света на Бога.

Един от ключовите моменти на катарите бил дуализмът. Те знаели, че съществува светът на Бога, невидимият свят и материалният свят, този, в който живеем и този, в който господар е Луцифер. Тук вече става ясно кое е било опасното в учението на катарите за църквата. Тези знания правели хората истински свободни от този илюзорен свят, освобождавали ги от материалните окови и страха от смъртта. Такива хора било невъзможно да бъдат манипулирани и управлявани. Те не признавали земната власт, а за жреците това била реална заплаха да изгубят контрола над хората.

Катарите не смятали, че Бог е отговорен за злото, кое­то съществува в света. Та нали всичко зависи от самите хора и от техния избор между своите две начала – дяволското и божественото.

Изключително интересна е практическата информация за духовното развитие при катарите. Техният път се изразявал в очистването на помислите от егоистичните желания и емоции, които пречили за духовното им развитие. Тяхната крайна цел била пълното освобождаване от всичко, което ги привързвало към земната природа. В крайна сметка човек се прео­бразявал, и в него започвал процесът на „тъчене на светлинните дрехи“ и вътре в старата форма на неговото тяло се зараждало тялото на Божествения човек, новият Ангел. Символът на това тяло се явявала чашата на Граала, която катарите търсели в самите себе си. Те самите се превръщали в тази чаша и били способни да приемат излъчваната Светлина от Духа.

Основният компонент от духовните практики на кататрите била ендура. „Ендура“ в превод от окситански език (разпространен в област Лангедок, Франция) като „пост“, „издържливост“, „устояване“. На практика това било разтварянето на небожествената (животинска) човешка природа в Духа. Човек свеждал всички свои физически потребности до минимум и се освобождавал от лъжовните удоволствия, които го държат в плен на телесната тъмница. Катарите намирали и пресичали всяка проява на „животинското“ в себе си. Вътре в тях се пробуждало истинското „АЗ“, което до този момент се намирало в спящо състояние, егоистичните желания в човека постепенно губели своето влияние над него.

Катарите притежавали и знания за прераждането на душите (реинкарнацията), което съвременното християнство категорично отхвърля. Такава информация има в други религия и учения, което не е маловажен факт.

В понятията на катарите адът като конкретно място не съществувал, те смятали цикъла на прераждания на Душата за своеобразен Ад. Прекалено дългата верига от прераждания можела да доведе до пълната анихилация на Душата.

Катарите вярвали, че човешките души били закрепостени в телесни обвивки, за да получат опитност и да разберат какво представлява Доброто. В крайна сметка човек се пробуждал, осъзнавал своята истинска природа и се връщал в света на Бога.