Give me 5 :) :: Живот в кокошарник

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.10.2015 10:19 - Живот в кокошарник

Автор: katara Категория: Тя и той

Прочетен: 566 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 17.10.2015 12:21

Норберт Класен : Карлос Кастанеда и наследството на дон Хуан Los Voladores: живот в кокошарник “О, колко мразя необходимостта всяка сутрин да снасям яйце” – оплака се кокошката. “Вече не е нужно да го правиш” – каза лисицата. Хауки, Басня за закуската Стигнахме до една изключително щекотлива тема, която е толкова актуална и необикновена, че Кастанеда изцяло я е прескочил в досегашните си книги. Само в най-новата му книга Тенсегрти – магическите движения на магьосниците намираме указания за една чужда сила, която повече или по-малко ни контролира изцяло, но тя не е назована поименно и не се обяснява по-подробно. Дон Хуан заявява на слисания си ученик само следното: Онова, което наричаш свой разум, съвсем не е твой разум. Магьосниците са убедени, че нашият разум е външно устройство, което е било присадено на всеки от нас. Засега само знай това, без повече обяснения за това кой ни го е присадил или как е станало това.
В лекциите си през изминалите години обаче Кастанеда започна да съобщава подробности за тези процеси и отговорните за тях същества – въпреки еднозначното предупреждение на Дон Хуан: “Ако излезеш с тази информация пред обществеността, със сигурност ще те изгорят.” При което не е съвсем ясно дали тук старият магьосник е имал предвид символично или действително изгаряне на клада на книгите на своя ученик. Във всеки случай той съвсем сигурно е знаел, че в тази част от неговото наследство става дума за нещо, което не само никой не трябва, а и никой не иска да знае. В този смисъл тук даваме следното въвеждащо предупреждение: даденото по-долу изложение може да звучи по-невероятно от повечето от останалите неща в настоящата книга. Може би то ще изглежда дори параноидно или ще причини чувства на параноя, страх и защита. В смисъла на магьосниците това е естествено и на-пълно разбираемо, защото разумът – ядрото на нашето рецептивно всекидневно съзнание – яростно ще се съпротивлява да бъде представен като чужда инсталация на хищни същества от един друг свят. Едно такова твърдение се равнява на изискване за доказване на собствена вина, а това е нещо, което никой не обича да прави или не прави с леко сърце.
Затова тъкмо в тази връзка е препоръчително да отложим собствената си оценка и първо да чуем какво са казали Кастанеда и неговите съмишленички. Защото само лека-полека ще ни стане ясно какво всъщност е важно за наследниците на дон Хуан и какво знание имат действително техните откровения. Само така може да бъде избегнато погрешното разбиране, което иначе е предпрограмирано. Но да се върнем към изложението си: Първите, които забелязали, че нещо не е в ред, били шаманите на древно Мексико, онези мъже и жени от древността, които успели да видят енергията непосредствено така, както тече във вселената. При техните наблюдения им направило впечатление не само, че монтажната точка на детето първоначално още не е твърдо установена на определена позиция, а и че светещият пашкул на бебето се различава в някои отношения от този на възрастния човек. Те видели например, че пашкулът на новороденото е изцяло обвит от една своеобразна лъчиста обвивка, която прилича на прозрачен пластичен покривен слой и от която пашкулът изглежда особено ярък. В хода на детството този външен блясък обаче постепенно изчезва и у възрастния обикновено остава само остатък от него, един вид светеща локвичка, която стига точно до под стъпалата.
Онези шамани интуитивно разбрали, че при този външен блясък става дума за същинската осъзнатост на човека, защото видели, че степента на блясъка определя степента на осъзнатостта на въпросния човек толкова задължително, колкото позицията на монтажната точка предписва естеството на възприемания от осъзнатостта свят. Разтревожени от констатацията, че нашата осъзнатост изчезва в такава висока степен през ранното детство, докато тъкмо през този период изглежда, че ставаме по-съзнателни, те потърсили обяснение за това очебийно противоречие. Първоначално смятали, че само фиксирането на монтажната точка в хода на социализацията е причина за загадъчното изчезване (на блясъка), защото то отграничава възприятието от големия брой възможни светове и опитности и ограничава до една-единствена действителност: света на всекидневието. Но когато насочили по-

внимателно виждането си към фактическото изчезване те забелязали подобни на сенки същества, които най-напред били пропусналли да видят на светещия фон на човешкото енергийно поле. Видели, че тези сенки се хранят с блясъка на нашата осъзнатост и го изяждат направо систематично. И тъй като тези хищни паразити приличали на големи прилепи и се
придвижвали чрез подскоци или летене, онези ранни шамани ги нарекли воладорес, което означава “летящи същества” или “летци”. Магьосниците от линията на дон Хуан открили, че воладорес са високоразвити, съзнателни същества, които обаче не притежават тела и затова обикновено остават невидими за очите ни. Според Кастанеда те са дошли в нашия свят преди много хилядолетия, защото в търсенето си на храна тук открили чудесен източник. Тъй като се хранят изключително с един определен тип енергия, който отговаря на външния блясък на нашия светещ пашкул, те открили в човека точно онова, което търсели. И така ние сме станали тяхната предпочитана плячка или по-скоро, както казват магьосниците, сме станали домашно или полезно животно на воладорес, което те доят според желанието си. Енергетичното увреждане на нашата осъзнатост, което се причинява от това, е огромно. Наистина външният блясък постоянно пораства отново, но воладорес непрекъснато го изяждат до определена степен – като крава, която поддържа тревата на ливадата къса. Така и степента на нашата осъзнатост остава винаги на ниско равнище, което наистина ни позволява да владеем своето всекидневие, но не ни разрешава да проверим своята ситуация или дори да разберем, че в известно отношение споделяме съдбата на домашните си животни. Защото както ние държим кокошки в курници и кафези, казва дон Хуан, така воладорес държат нас в човешки кокошарници – с тази разлика, че ние сами строим своите кокошарници и кафези. Такива кокошарници, подчертава Керъл Тигс, са нашите градове, села и къщи, при което няма значение дали живеем на идилично местенце в провинцията или в центъра на някой голям град. В метафората за кокошките не е съществена разлика дали перушината ни пада в птицезавод, в селски двор или в птицеферма и къде именно ни отнемат яйцата, защото в края на краищата живеем и умираме в робство. С оглед на същностната несвобода и експлоатация, на която подлежим, нашата дискусия за видово оправданото гледане на домашни животни също попада под нова светлина. Защото съгласно Керъл Тигс ние правим с тях само онова, което воладорес правят с нас. Като схватливи роби на своите господари ние безсрамно експлоатираме домашните си животни: доим ги, стрижем ги и ги колим, крадем им яйцата и отгоре на това ги подчиняваме по различен начин. Връзваме ги, затваряме ги в кафези, подрязваме им крилата, рогата, ноктите и човките, дресираме ги, правим ги зависими и лека-полека обуздаваме агресивността им и естествения им порив към свободата. По принцип цялото ни поведение се характеризира с тези черти, защото ние експлоатираме не само домашните си животни, а цялата жива и нежива природа – включително своите събратя.
Защото едва при по-внимателно разглеждане на тези ценности и норми разпознаваме чуждото влияние. Какъв смисъл имат например библейските изисквания “да се оставиш да те водят като агне на заколение” или “да си подложиш и другата буза”, когато те бият? Ние хората, не печелим твърде много от едно такова поведение, но когато знаем за съществуването на воладорес, не е трудно да разберем кой извлича полза от него. Нашата робска менталност, която в кръга на юдео-християнската култура ни утешава с награда в отвъдния свят, не служи на нас, хората, а на една чужда сила, която ни плаща, като заменя нашата енергия с религиозни представи и възгледи, които ни държат глупави и ни вкарват в още по-голяма зависимост.
Въпреки премахването на робството и общото кредо на съвременния свят, проповядващо за свобода, равенство и братство, тези условия важат само за малцината, които стоят най-горе в социалната йерархия. Повечето хора продължават да живеят и работят в условия на зависимост, в които са повече или по-малко доброволни роби, макар че днес вече не носят верига около врата си. Тяхната единствена утеха най-често се състои в това, че другите се намират още по-ниско в йерархичната стълба и биват експлоатирани и подчинени на тях, съвсем в духа на принципа на велосипеда: превиваш гръб горе и натискаш долу. Всичко това магьосниците от линията на дон Хуан разглеждат не само като следствие от нашето хищническо наследство, а като продукт на едно неравно отношение между воладорес като режисьори зад кулисите на маймунския театър на всекидневния свят и хората като марионетки на сцената. Ние подражаваме на господарите си по експлоататорския си манталитет и консуматорското си поведение, докато иначе регресираме до необходимото за живота. Локвата на осъзнатостта в краката ни, която са ни оставили воладорес, не ни позволява повече от това – да живеем ден за ден и да се оглеждаме в блестящата й повърхност. И така поради недостигащата ни енергия, ние се оказваме в положението на съвременен Нарцис, който в ограничената си осъзнатост не може да разбере нищо друго освен себе си и своите дребнави проблеми.
Когато обаче вземем предвид съществуването на воладорес, внезапно някои неща ни се изясняват. Със сигурност ние сами се социализираме в нашия всекидневен свят, но параметрите на социалния ред и на ръководещия ни разум не са били определени от нас, а от превъзхождащи ни същества, които ни смятат за свои домашни животни. Един Ерих фон Деникен може би дори би запитал: “Дали боговете не са били воладорес?” (Авторът пародира тезата на Деникен, че боговете от древните религии представляват обожествени извънземни. – Б. пр.) Въпреки тяхното превъзходство воладорес със сигурност не са били и не са никакви богове, макар че са ни дали представа за бог, ценностите и нормите на един социален ред и в най-широкия смисъл на думата култура. От друга страна, ние сме им задължени не само за нашето консумативно поведение и експлоататорска менталност, а и за това, че в същото време си измисляме още нещо: че сме нещастни деца, мъченици и губещи. И все пак воладорес не са никакви дяволи или демони.
Защото именно това черно-бяло мислене, постоянното махало-подобно движение между противоречащи си противоположности като добро и зло, рай и ад, бог и дявол, любов и омраза, положително и отрицателно характеризира същността на чуждата инсталация, която носим на главата си. Ако искаме да се освободим от воладорес и от разума, който не е нашият, първо трябва да преодолеем погрешния дуализъм на нашето его, оглеждането ни в локвата на осъзнатостта, и да видим света отново такъв, какъвто е в действителност: енергия, която не е нито добра, нито лоша. Ако успеем да направим това, ще разберем, че отвъд булото на познатото и тесните граници на всекидневния свят ни очаква една великолепна вселена. Сигурно е, че това е една хищна вселена с хищни воладорес и също толкова хищни хора. Но този прост факт не предпоставя никаква оценка, а поставя нас, воладорес и всички други на едно равнище. Само когато се освободим от духа на робството и схемата на жертвата и престъпника, имаме истинския шанс отново да достигнем свободата – шанса за свобода от диктата на воладорес, от огледалото на самосъзерцанието, от принудите на всекидневния свят и фиксирането на монтажната точка
Когато се освободим от дуалистичната оценка и вече не разглеждаме събитията около нас като проклятие или благослов, а като предизвикателство, което си заслужава труда, ние сме направили първата крачка по пътя, който ни извежда от затвора на нашето всекидневно Аз: пътя на воина.

със съкращение....

Нагоре